Престъпление ли е лихварството?

[1968]

Писмото го има в прокуратурата още преди 1 година, но аз прекратявам дела още от началото на 2007 г..На повечето колеги не им достига смелост, като гледат Главата на прокуратурата, някои от заместниците му и Софийска градска, а и не само те, какви ги вършат по отношение на милиционерите и физкултурника.По-ниски от тревата и по-тихи от водата са, докато гледат простотиите на полицията, не смеят да им опонират, само им пригласят.Така и не разбраха, че полицията е ръка на прокуратурата, а не глава, но това си е за тяхна сметка.Дори и в нашата прокуратура имаме разногласия по темата - 2 на 5 сме.

[kpavlova]

И друго ме учудва - доколкото имам поглед, 252 трайно върви по ОА комплект с 255 / И за дохода от кожодерската "лихва", която надхвърля главницата в пъти понякога/.Или дейността е правомерна стопанска или е престъпна, не може шизофренично да ги твърдим и двете неща.По ЗДФЛ се облагат доходи от правомерни дейности.
Какъв е разума да се поддържа, че деецът - автор на престъпление по 252 - е длъжен до декларира доходите си от престъпление За крадците и наркотрафикантите да иска някой данъчни декларации за приходите им от дейността ?
Сори, встрани е от темата.

[amilo13]

Не стига само писмото обаче, и вътрешно убеждение на съда си трябва , в разрез с "трайната практика на ВКС"

Това може обаче да го прави само финансова институция а не и физическо лице.Нито Законът за банките/отм./ е давал правото,нито такава възможност е изрично регламентирана в сега действащия нов закон-ЗКИ да се извършват банкови сделки от обикновено физическо лице.Поради тази причина и разпоредбите от специалния закон не изключват последствените лица по настоящото дело,да са субекти на престъплението по чл.252 ал.1 от НК.Липсват по досъдебното производство данни тези лица да са имали административно разрешение от БНБ да осъществяват банкова дейност,което Закона за банките е изисквал по време на деянията осъществявани през 2006 г.,а и те са действали като физически лица.Вярно е,че след поредица от законодателни промени,към настоящия момент е предвидена възможност и други лица да предоставят кредити,като финансовите институции,което обаче не означава че кредитирането е престанало да бъде монопол на банките.Отпускането на кредити продължава да си е дейност извършвана от тях,освен в законово предвидените случаи,при съблюдаване на конкретните правила..

Според мен тези изводи са абсурдни, съда се страхува да вземе решение, противоречащо на практиката на ВКС. Аргументите ми са:

1. Каква е тази правна логика - щом ФИЗИЧЕСКО лице извършва дейност на ФИНАНСОВА институция и не се е регистрирало като такава институция за която дейност НИКОГА не се е изисквало РАЗРЕШЕНИЕ (а регистрация) , то ЗНАЧИ физическото лице върши БАНКОВА ДЕЙНОСТ за която се изисква РАЗРЕШЕНИЕ. Аз ли съм малоумен или нещо не схващам.
По тая логика , ако ЮРИДИЧЕСКО лице извършва такава дейност без да се регистрира - значи тва просто е адм. НАРУШЕНИЕ. Но щом е ФИЗИЧЕСКО лице - ТЕЖКО КРИМИНАЛНО престъпление. Има ли логика?
И как така АВТОМАТИЧНО дейност на ФИНАНСОВА ИНСТИТУЦИЯ се трансформира (без конкретни мотиви) в БАНКОВА ДЕЙНОСТ, просто защото извършителя е ФИЗИЧЕСКО лице?!?

Дори ФИЗ. лице да няма право да върши такава дейност , то върши БЕЗ РЕГИСТРАЦИЯ дейност на ФИНАНСОВА институция. А не БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ - БАНКОВА ДЕЙНОСТ.

2 "Нито Законът за банките/отм./ е давал правото,нито такава възможност е изрично регламентирана в сега действащия нов закон-ЗКИ да се извършват банкови сделки от обикновено физическо лице."

Какво става с тва право ? Нали ако една дейност не е изрично ЗАБРАНЕНА, значи е ПОЗВОЛЕНА. А съда приема обратното - щом не е изрично ПОЗВОЛЕНА - е ЗАБРАНЕНА. Става дума за времето при действието на ЗБ.

Дори да е забранена , тя не е престъпление по чл. 252 НК. Не мога да схвана защо тия съдилища надълго и широко се отклоняват да обяснява кои са ТИПИЧНИТЕ сделки и монопол ли са на банките. Дори тези сделки да са МОНОПОЛ на банките и да са ЗАБРАНЕНИ , то забраната им не идва от чл. 252 НК. Защо просто не проверят най елементарното - налице ли са вс. ОБЕКТИВНИ ПРИЗНАЦИ на чл. 252 НК - вкл. заемите да са ЗА ОПРЕДЕЛЕНА ЦЕЛ и да са под РАЗРЕШИТЕЛЕН режим.
Очевидно е , че заемите по занятие НЕ СА БАНКОВИ СДЕЛКИ и за тях не се изисква РАЗРЕШЕНИЕ , а регистрация. Т.е ОБЕКТИВНИЯ състав не е "изпълнен"

3. "Липсват по досъдебното производство данни тези лица да са имали административно разрешение от БНБ да осъществяват банкова дейност".
Ама разбира се че няма разрешение тъй като НЯМА ЗАКОН , който да изисква такова за тази ДЕЙНОСТ.
Защо съда не се аргументира КОЙ ЗАКОН изисква такова РАЗРЕШЕНИЕ. Всички "се измъкват по терлички" от такава мотивировка тъй като всичко тези мотиви СЕ ИЗСМУКВАТ ОТ ПРЪСТИТЕ, за да не се отклонят от практиката на ВКС.

Дайте пример за конкретно решение , което КОНКРЕТНО обосновава КОЙ ЗАКОН точно изисква такова РАЗРЕШЕНИЕ......

[amilo13]

И друго ме учудва - доколкото имам поглед, 252 трайно върви по ОА комплект с 255 / И за дохода от кожодерската "лихва", която надхвърля главницата в пъти понякога/.Или дейността е правомерна стопанска или е престъпна, не може шизофренично да ги твърдим и двете неща.По ЗДФЛ се облагат доходи от правомерни дейности.
Какъв е разума да се поддържа, че деецът - автор на престъпление по 252 - е длъжен до декларира доходите си от престъпление За крадците и наркотрафикантите да иска някой данъчни декларации за приходите им от дейността ?
Сори, встрани е от темата.

АБСОЛЮТНО правилно и логично разсъждаваш - БРАВО.
Само едно уточнение. Според мен "вътрешното убеждение" касае само ФАКТИЧЕСКИ установявания , а не прилагане на материалния закон, каквото е спорното в случая.

[amilo13]

Ако ВКС продължи тази си практика в Страсбург ще имат мн. работа. Нарушен е чл. 7 от КОНВЕНЦИЯ за защита на правата на човека и основните свободи - "Неналагане на наказание без закон - 1. Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което в момента на неговото извършване не е било определено като престъпление според националното или международното право. "

Чл. 252 НК определено не включва заемите от собствени средства по занятие. Т.е всички осъдени ще са такива в нарушение на чл. 7 от Конвенцията. А при тия огромни наказания (минимум 3 г. нагоре) за деяние което въобще не е престъпно - обезщетенята ще са големи със сигурност. И накрая кой пак ще плаща - данъкоплатъца. Горкия , много му се насъбра да плаща напоследък.

[kontrol]

Който предоставя кредити е кредитор. Следователно всеки кредитор по ЗЗД (купувач на хляб, наемодател, надарен и т.н.), за да осъществява системно тази дейност, трябва да е лицензиран от БНБ, т.к. в противен случай осъществява състава на престъпление. Такова доразвитие на практиката може да се очаква.

Амило 13, не съм съгласен със следните Ваши твърдения:
- Че банките могат да извършват само банкови кредити, които, както правилно посочвате, са особен вид заем. Напротив, чл. 2 І ЗКИ говори за кредитиране и това, логически свързано с причините за публичен надзор върху банковата дейност, включва и обикновени кредити = заеми. Даването на заеми не за определена цел и неконсенсуално, осъществявано системно за сметка на публично влогонабиране, също е банкова сделка (относителна, едностранна) и също е рисково.
- Че чл. 240 ЗЗД урежда „заема за послужване” – предполагам, че е грешка на езика.

В отговор на континенталната гражданскоправна традиция ЗЗД взема отношение за лихварството, според мен не по най-добрия възможен начин, като допуска ограниченото унищожаване на сделки, сключени при крайна нужда и явно неизгодни условия. Тези сделки не са нищожни.

Приведената Наредба 26/23.04.2009 на БНБ, поне в сегашната й редакция, изрично говори за „регистрация” и „вписване”, а не за разрешение, както studentka86 намеква.

Второто цитирано

Решение № 66 от 10.08.2009 г. на ВКС по н. д. № 9/2009 г., II н. о., НК, докладчик съдията Жанина Начева

Е абсурдно

Първо, както разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от Закона за банките, действащ към момента на инкриминираното деяние на подсъдимия П, така и чл. 2, ал. 1 от сега действащия Закон за кредитните институции дават дефиниция на банката чрез главните банкови сделки, които тя извършва - публично привличане на влогове и предоставяне на кредити. Тъй като тези банкови операции изразяват същностната част на банковата дейност, юридическото лице има статут на банка само когато те изрично фигурират в издадения от БНБ лиценз (правото едновременно да ги осъществява). ОК
Определението за банка, което се е съдържа в чл. 1, ал. 1 от Закона за банките не въвежда забрана банките да оперират в кредитната си дейност с други парични средства, различни от тези, които са резултат на публично привличане на влогове. То има за задача както да характеризира конкретния субект - банката, различавайки я от другите финансови институции (небанкови финансови институции) и да подчертае изключителния банков монопол (правото тези дейности да се упражняват единствено от банките), но така и да прецизира възможността банките свободно да разполагат и да използват получените от трети лица парични средства най-вече под формата на влогове. ОК
Затова, неприемлив е аргументът на въззивния съд, че подсъдимият е могъл със собствени средства да извършва банково кредитиране. – NON SEQUITUR – от това, че банките могат да разполагат със собствени средства, и от това, че могат да извършват и други сделки, не означава, че трети лица не могат
На следващо място, сега действащия Закон за кредитните институции изброява субектите, които могат да осъществяват съответни банкови операции, разделяйки ги на две основни категории - кредитни институции и финансови институции. – ОК, като съгл. чл. 1 І кредитни институции са банките (и едни несъществуващи дружества), така че по-скоро финансови операции е общият термин
Правната норма по чл. 3 от цитирания закон, на която всъщност въззивният съд се е позовал, има отношение само към финансовите институции и ограничението, което законът им поставя при извършването на банкови операции, включени в предмета им на дейност - в различие от банките, финансовите институции трябва да използват единствено техните собствени парични средства. – ОК, с горната бележка
Освен това, в каква степен (изцяло или отчасти) финансовите институции са престанали да бъдат подчинени на БНБ като регулатор е въпрос, който не променя съдържанието на самите сделки, осъществявани от финансовите институции и няма отношение към инкриминираната дейност на подсъдимия К. – ДА, Ако сделките не са изключително банкови си остават неизключително банкови. НО обратното, да бъдат изключително банкови, явно е невъзможно при новия закон.
Нито Законът за банките (отм.) е давал правото, нито такава възможност е изрично регламентирана в сега действащия нов закон (Закон за кредитните институции) да се извършват банкови сделки от обикновено физическо лице. – Да, изрично не. (Макар че ЗКИ ред 2009 г. говори за „лице”, което включва и ФЛ, но не съм задълбал в останалите текстове).
Затова и разпоредбите от специалния закон не изключат подсъдимия К като субект на престъплението по чл. 252, ал. 1 НК - съдът е приел от фактическа с., че той е действал като физическо лице и не е имал административно разрешение от БНБ да осъществява банкова дейност, което Закона за банките е изисквал по време на инкриминираното му деяние. - Да, но възниква въпросът мълчанието на закона дали означава забрана. Отговорът, когато се касае до действия на субекти на частното право, е „не”, както отбелязва и Амило13. ЗКИ не изисква разрешение, НК не забранява, защото нормата е частично бланкетна. (Вж. казаното от Портокал за чл. 2 НК.)
Вярно е, че след поредица от законодателни промени, към настоящия момент е предвидена възможност и други лица да предоставят кредити, което поначало не означава, че кредитирането е престанало да бъде монопол на банките (макар и да не е изключителен). – Не знам какво значи неизключителен монопол.
Отпускането на кредити продължава да бъде дейност, извършвана от банките, освен в законово предвидените случаи, т. е. други лица могат да извършват банкови сделки само по изключение и при съблюдаване на конкретните правила. – първото е вярно, но заемът, включително лихвоносният (според ЗЗД необходима писмена форма, освен за банки), е сделка, за която е необходима само общата гражданска правоспособност
Пример в това отношение е потребителският кредит (т. нар. разсрочено плащане), въпрос, засегнат в първоинстанционните мотиви, които изцяло са възприети от въззивния съд. При този вид кредит кредитор може да бъде всяко физическо или юридическо лице, което предоставя паричната сума в рамките на осъществяваната от него професионална или търговска дейност, но само при условие предоставяните кредити да са улесняващи основната професионална или търговска дейност на съответното лице. Когато обаче предоставянето на кредити е самата основна търговска дейност, то не може да се твърди предоставяне на "потребителски" кредит. Тогава тези лица действат като банка, осъществявайки типичната банкова сделка - предоставяне на кредити. Изложеното изисква да се подчертае, че по настоящето дело липсват фактически констатации от съда по същество, подсъдимият К да е предоставял паричните средства, улеснявайки по този начин осъществяването на друга основна дейност. Това означава, че и на посоченото основание той не е могъл да бъде изключен измежду субектите на престъплението по чл. 252, ал. 1 НК. – тук съм объркан, незапознат и ме мързи да дълбая (чл. 9 ЗКП нов), мисля, че потребителски кредит е кредит, даван на потребител.
Няма никакво съмнение, че предоставянето на кредит е банкова сделка. Това е съвсем видимо дори поради факта, че тази дейност участва в легалната дефиниция за банка. По същността си банковият кредит се явява временна продажба на паричен ресурс със задължение да се върне, която включва цената на този ресурс (в т. ч. и лихвата), защото според лиценза си банките търгуват именно с парични средства. – не, заемът е банкова сделка, само когато се извършва от банка; впрочем няма забрана банковият кредит по ТЗ да се осъществява от не-банки (както напр. менителница, сделки с инт. собственост и т.н. - от нетърговци).
По правило системното (по занятие) предоставяне на парични суми под формата на заеми на други лица срещу възнаграждение (лихва) за ползването на заетата сума с основната цел заемателят да реализира доходи от реално предоставените средства на други лица (печалба от кредитора) покрива понятието за дейност на банково кредитиране, поставена под разрешителен режим - класическа формула на банкови сделки, включени в основния предмет на дейност на банките, чрез които те се характеризират и върху които те имат монопол, освен по изключение. – разрешителен е режимът по-скоро за публично влогонабиране

Първото цитирано от kpavlova (07 Дек 2010 05:18 pm) определение се позовава на това решение на ВКС, но много елегантно се измъква, без да го обвинява в малоумие.

Така че споделям отрицателния отговор, даден по заглавието на темата от Nksuccess, sogio, 1968, amilo13 – в останалата част.

[amilo13]

[quote="kontrol"]Който предоставя кредити е кредитор. Следователно всеки кредитор по ЗЗД (купувач на хляб, наемодател, надарен и т.н.), за да осъществява системно тази дейност, трябва да е лицензиран от БНБ, т.к. в противен случай осъществява състава на престъпление. Такова доразвитие на практиката може да се очаква.

БРАВО. Това много ми хареса а и както е тръгнало няма да ме учуди.

[amilo13]

Амило 13, не съм съгласен със следните Ваши твърдения:
- Че банките могат да извършват само банкови кредити, които, както правилно посочвате, са особен вид заем. Напротив, чл. 2 І ЗКИ говори за кредитиране и това, логически свързано с причините за публичен надзор върху банковата дейност, включва и обикновени кредити = заеми. Даването на заеми не за определена цел и неконсенсуално, осъществявано системно за сметка на публично влогонабиране, също е банкова сделка (относителна, едностранна) и също е рисково.

1.Колега ЗКИ урежда понятието БАНКОВА ДЕЙНОСТ, но дори и да си прав това е ирелевантно. Чл. 252 НК ползва понятието БАНКОВИ СДЕЛКИ, които са уредени в глава 26 на ТЗ. В крайна сметка ни интересува дали обективно е осъществен състава на чл. 252 НК , а не какво е съдържанието на понятието банкова ДЕЙНОСТ.
Следователно трябва да се придържаме към конкретното понятие ,с което си служи чл. 252 НК, а не с по широкото - банкова ДЕЙНОСТ, което в случая не ни интересува.

2. Никога не съм твърдял,че банките могат да отпускат само банкови кредити - напротив , могат да дават и заеми и каквото още искат. Имам предвид, че чл. 252 НК се интересува от понятието банкови СДЕЛКИ, което е уредено в гл. 26 ТЗ. А там най близкото по състав понятие е банковия КРЕДИТ, който е заем + КОНКРЕТНА ЦЕЛ за отпускането му.
Всички банкови СДЕЛКИ по гл. 26 ТЗ са с по ТЯСНО съдържание от заемите от собствени средства. Следователно заемите не са БАНКОВИ СДЕЛКИ по см. на чл. 252 НК във вр. с гл. 26 ТЗ. Това имах предвид.

[amilo13]

[size=85] Напротив, чл. 2 І ЗКИ говори за кредитиране и това, логически свързано с причините за публичен надзор върху банковата дейност, включва и обикновени кредити = заеми. Даването на заеми не за определена цел и неконсенсуално, осъществявано системно за сметка на публично влогонабиране, също е банкова сделка (относителна, едностранна) и също е рисково.

Според коя норма това е банкова СДЕЛКА? В гл. 26 ТЗ където изчерпателно са уредени ВСИЧКИ банкови СДЕЛКИ няма нищо такова.

Това "логически" не е ли РАЗШИРИТЕЛНО ТЪЛКУВАНЕ , което разширява ОБЕКТИВНИТЕ признаци на чл. 252 НК?

Всъщност всеки правоприлагащ може да прави каквото си иска тълкуване на понятието "банкови СДЕЛКИ". Стига да не се касае за обосноваване НАКАЗАТЕЛНА отговорност , в който случай това е изрично ЗАБРАНЕНО - чл. 46 , ал. 3 от Закона за нормативните актове и ПРИНЦИПА за ЗАКОНОУСТАНОВЕНОСТ на престъплението.

[amilo13]

[size=85] По същността си банковият кредит се явява временна продажба на паричен ресурс със задължение да се върне, която включва цената на този ресурс (в т. ч. и лихвата), защото според лиценза си банките търгуват именно с парични средства. – [color=#FF0000]не, заемът е банкова сделка, само когато се извършва от банка; впрочем няма забрана банковият кредит по ТЗ да се осъществява от не-банки (както напр. менителница, сделки с инт. собственост и т.н. - от нетърговци).[/color]
.

Не съм съгласен, че заемът е банкова сделка, само когато се извършва от банка. Банковите СДЕЛКИ са изчерпателно уредени в гл. 26 ТЗ, където заема не фигурира. Заемът е най обикновена ,т.е "небанкова" сделка. Логично е всички сделки , които не са уредени в гл. 26 ТЗ озаглавена "БАНКОВИ СДЕЛКИ" да са "НЕБАНКОВИ" такива.

[amilo13]

Нека не забравяме , че по въпросите по горе има СПОР. А има ли спор - има НЕЯСНОТА, т.е нужда от ТЪЛКУВАНЕ. А последното , според всички известни ми учебници по НП може да е само в полза на подсъдимия. Т.е крайния резултат е един и същ, както и да го тълкуваме.

[amilo13]

Според мен проблема идва главно от това, че не се прави разлика межди ЗАЕМ и БАНКОВ КРЕДИТ (=заем, който се отпуска с конкретна цел). Съдилищата приемат , че са синоними, а те не са.

[Imperator]

Лихвата е кражба, а лихварството-робство.

[amilo13]

Прав си, така е както и "банкерството" , което е същото. Спорът е обаче за порочното правоприлагане - за това , че днес в България деяние, което според НК не е престъпление, правоприлагащите казват , че е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ с МОТИВИ, които са меко казано неубедителни. Ако мотивите на ВКС "звучаха", т.е бяха юридически издържани - ОК. Но те не са, като това мнение се споделя от много юристи, вкл. и прокурори както се вижда по горе. Това е проблема - провоприлагането се "изражда" и с всеки ден все повече се отдалечаваме от правовата държава. Всичко което сме учили се обезсмисля, като правоприлагането става не ясно, мотивирано и юридически издържано, а хаотичо , субективно ....
Виж в нета кво става - този арестуван, оня осъден ефективно и то за деяние, което до момента НК не е обявил за престъпление. Това е проблема. И както казва колегата по горе тази практика ще се развива , като нищо чудно за всички "кредитори по ЗЗД" да се изисква разрешение от БНБ...

[svettoslav]

Още нещо. Престъплението по чл. 252 НК е УМИШЛЕНО. Т.е дееца трябва да СЪЗНАВА обществената опасност на деянието и въпреки това да реши да го извърши. Забелязвам че мн. често се бърка НЕЗНАНИЕТО, че едно деяние е престъпление , (несъзнаваната противоправност) което е ирелевантно за ангажиране на нак. отговорност. И несъзнаването от дееца на ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ на деянието, което в превод е ЛИПСА НА УМИСЪЛ. Още по преведено , дееца трябва да съзнава , че върши нещо ЛОШО и въпреки това да реши да го извърши - само тогава има умисъл за обективно осъщественото.
Защо Ви казвам това? Кажете ми кой "лихвар" давайки заем СЪЗНАВА , че върши нещо лошо ако дава заеми от собствени средства? Със сигурност всеки си мисли , че извършва най обикновена търговска дейност и че дължи данък печалба от тази дейност. В превод - дееца не съзнава , че върши нещо ЛОШО, нещо НЕРЕДНО давайки заеми. Т.е липсва УМИСЪЛ за обективно осъщественото, налице е т.н СУБЕКТИВНА несъставомерност , тъй като престъплението по чл . 252 е само УМИШЛЕНО Т.е деянието НЕ Е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.
Например дееца наръга някой с нож, НЕВЪЗМОЖНО е да не съзнава обществената опасност на деянието , т.е умисъла е доказан автоматично.
Но ако давайки заеми си мислиш че вършиш най обикновена търговска дейност (което е напълно нормално) , то тогава не съзнаваш ОБЩ. ОПАСНОСТ, т.е няма умисъл.
Моля Ви поправете ме , ако не разсъждавам правилно.

Нека не забравяме какъв е смисъла на наказателното право. Не осъждане на всеки , който ФОРМАЛНО осъществи състав на престъпление. Смисълът е да се накаже дееца за ПОВЕДЕНИЕТО, за ВИНАТА му , за това че ПРЕДИ и ПО ВРЕМЕ на извършване на деянието СЪЗНАВА, че върши нещо "ЛОШО" (в превод общественоопасно) и въпреки това го върши.
Ако дееца СЛЕД като е извършил деянието разбере, че извършеното от него е нещо "ЛОШО", той също няма да е виновен. Защото отношението му към деянието СЛЕД извършването е ирелевантно. Важно е отношението на дееца към деянието ПРЕДИ и ПО ВРЕМЕ на извършването му.
Това именно поведение наказателното право цели да накаже. Това е ВИНАТА (умисъла). Поради това , ако дееца не съзнава че това което върши е "ЛОШО" (общественоопасно) , въпреки че ФОРМАЛНО осъществи състав на престъпление той няма да бъде наказан поради СУБЕКТИВНА несъставомерност. Защото в противен случай се обезсмислят ЧАСТНАТА и ГЕНЕРАЛНАТА превенции - наказват се лица , които въобще не съзнават че направеното от тях е нещо "ЛОШО" и въобще не разбират защо ги наказват. Затова и е безсмислено да се наказват невменяемите, колкото и да са опасни - те не разбират какво са направили и защо са наказани и наказанието няма да коригира ПОВЕДЕНИЕТО им. Това е СМИСЪЛА - НАКАЗАНИЕТО цели да коригира ВИНОВНОТО , ОСЪЗНАТОТО вършене на престъпления.
Затова несъзнаването на наказателната противоправност (че деянието е престъпление) на деянието е ирелевантно за ангажиране на отговорността му. А несъзнаването на ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ изключва умисъла и дееца се наказва , ако състава на престъплението предвижда и НЕПРЕДПАЗЛИВОСТТА, като форма на вина.

Подобен е и настоящия случай. Едва ли някой от "лихварите" преди 2 - 3 години (когато нямаше шум по въпроса) е СЪЗНАВАЛ , че раздавайки заеми върши нещо "лошо", нещо общественоопасно. Убеден съм , пък и е напълно нормално всеки от тях (пък и от нас) да е мислил че върши някаква най обикновена търговска дейност. Сигурен съм , че и всички ние преди година сме разсъждавали по същия начин.
Т.е дори лихварство да е престъпление , то никой "лихвар" давайки заеми , не е съзнавал , че върши нещо ЛОШО. Нещо , което догодина щу му коства мин. 3 г. лишаване от свобода. С две думи - "лихварите" дори да са осъществявали състава на чл. 252 НК са вършили това по НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ, а не умишлено. А това е пречка да се ангажира наказателната им отговорност.

Не съм в течение на дтайлите от "банковата страна" на проблема,тъй като не ме интересуват въпросите,свързани с това престъпление.Поне засега.Иначе има подробна статия в сп. "Адв. преглед",последното издание,мисля.Има и електронно в сайта на ВАС,ако някой се интересува.

Иначе за "лошото",свързано с общ. опасност на деянието..

На мнение съм,че оценката,която дееца дава за деянието си,е без значение,щом осъзнава признаците.Всеки състав си има определена специфика.Този по 252 също. Може лихваря да си мисли,че помага на хората(колко морално,колко хубаво,да помогнеш на някой закъсал да си купи жизненоважни медикаменти..)В последния случай ще се постави въпроса за кр. необходимост...
В крайна сметка ако деянието обективно е престъпление,кога най-накрая този субект ще почне да мисли,че това нещо е ЛОШО? Или винаги той може да смата,че е хубаво.И макар и даването в заем на собствени средства да би било престъпление,той продължава да си мисли,че не е ЛОШО.
Нека си мисли,но затвор го чака,ако е.Затвор го чака,дори да смята,че е полезно,че е редно. Държавата е сметнала деянието за опасно за обществото до такава степен,че го е въздигнала в престъпление.Бай Иван лихваря не може чрез своята преценка да изключи умисъл за това престъпление,освен ако не знае някой от елементите на състава.Само така не е налице знание за обективно "лошото".
Субективана преценка на дееца може да е единствено смекчаващо отг. обстоятелство.Може и да е изключително...
Така майката,която "продава" детето си може да си мисли,че това не е "лошо",защото трябват пари да се изхранват и другите циганчета... така и онзи,който влезе в чуждо жилище(необитаемо напр.) за да преспи там,че навън е студено-че какво му е лошото.... или пък сервитьорите с бакшишите от хотела и те си мислили,че не е лошо..То всъщност никак не е Напротив,много е гот,кого увреждаме?Ми никого.
И ако тръгнем по такава логика сигурно рано или късно ще се стигне и до въпроса колко лошо всъщност трябва да знае че е това нещо? Много лошо или мааалко нередно.. "А,бе знаех си аз,че не е много правилно,ама.."

ЛОШО ли си мисли онзи,който е намерил съкровище и го е раздал на бедните,като не е спзил законовите изисвания и е извършил престъпление обективно.Той си мисли,че това е добро дело.Никак не е лошо даже,морално е.

"Нередното","лошото" няма да го има например,ако не знае,че това е съкровище,а си мисли,че са "някакви тенекии",щото така му казал комшията.

Осъзнаването на фактическите обстоятелства е достатъчно.Това е общ. опасно според държавата.

Какво му е "лошото" на това гражданина Улрих Цузаменсфелд от Франкфурт да изнесе през границата малко архитектурни ценности,паметници на културата и т.н..Няма нищо нередно,той си ги колекционира в Германия.Дааа.При това има намерение голямата си колекция да я дари на музея във Фракфурнашунден.Колко хубаво,колко трогателно,колко потриотично,включително и за България.Та тук някой ще ги намери и кой знае къде ще ги претопи за цветни метали....
Ако например тук имаме "грешка" и изключване на умисъл,сътв. несъставомерност,доколкото не се наказва такова поведение,когато имаме непредпазливост,това било така примерно,ако макар и да знае,че няма "разрешение",някой му казал,че такова не е нужно.(тука Ви лъжа,не е така,поправям се; ще има грешка ако си мисли,че има разрешение).

Или пък онзи по 279 ал.1 който "влезе/излезе из границата с Турция .Ами пасе си овцете човека там,вече три години.Няма лошо.Напротив,много лошо му се пише.
Може да няма умисъл,ако така се опитва да избегне "шап" по животните,където ще се постави въпроса за чл.13 НК.
Няма умисъл ако не знае че там минава границата-не съзнава елемент от състава. Но не и когато ги съзнава,а им дава положително своя си оценка,различна от държавната такава.Само последната важи.

[kontrol]

І. Amilo13
Разбирам логиката Ви: (1) НК криминализира банковите сделки, (2) банковите сделки са изрично изброени в гл. ХХІХ ТЗ; но с второто не съм съгласен. Изхождам от „как трябва да е”. Наистина съмнението е в полза на обвиняемия.

Търговските сделки са два вида – абсолютни и относителни. Всички сделки, извършвани от търговец са търговски.
Така би трябвало да е и с банковите сделки. Някои сделки винаги са банкови по смисъла на ТЗ – банков кредит, акредитив... Но и всяка сделка, извършвана от банка в търговското й качество, е банкова – заем (обикновен кредит), менителница … ТЗ не указва, че само уредените под това заглавие сделки са банкови, както и ЗЗД не указва, че само уредените в особената му част сделки са граждански.
Това няма особено значение (а) от гледна точка на ТЗ, тъй като той предписва нарочни правила общо само за търговските сделки, не и за банковите и (б) от гледна точка на ЗКИ, тъй като той не ползва понятието „банкови сделки” като ограничител на „банковата дейност”. Макар че в ТЗ още не е уредена абсолютна банкова сделка „попечителска институция”, то само банка може да бъде такава, т.е. сделката е банкова.
Ето защо смятам, че отпускането на обикновен кредит (заем) от банка е банкова сделка и банкова дейност.
Това може да се обясни и с два от използваните от Вас доводи. (1) ЗКИ говори за „кредитиране”, кредитът не е законово дефинирано понятие (за разлика от „банков кредит” – нека бъдем пунктуални), затова трябва да се схваща в общото му значение (заем). (2) Целта на 252 НК е да охрани обществените вложения, като забрани ненаблюдаваното им разходване. Безнадзорното отпускане на банкови кредити е общественоопасно, но още по-голям риск за същите обществени отношения би представлявало безцелното, безлихвено и реално даване на заеми от банка. (И обратно, както отпускането на заеми, така и на „банкови кредити” и „акредитиви” от небанка със собствени средства не е обществено опасно.)

2. Никога не съм твърдял,че банките могат да отпускат само банкови кредити - напротив , могат да дават и заеми и каквото още искат.

ОК, не съм Ви разбрал или е звучало двусмислено или недоизказано. Сори.

Това "логически" не е ли РАЗШИРИТЕЛНО ТЪЛКУВАНЕ , което разширява ОБЕКТИВНИТЕ признаци на чл. 252 НК?

Не, то изяснява кой от възможните смисли на думата „кредитиране” трябва да се вложи в нея предвид целта на уредбата (обществената опасност). И не, то засяга „банкова дейност”, а не признаците на състава.

Според мен проблема идва главно от това, че не се прави разлика межди ЗАЕМ и БАНКОВ КРЕДИТ (=заем, който се отпуска с конкретна цел). Съдилищата приемат , че са синоними, а те не са.

Правим, и това е същата разлика между „кредит” (=заем) и „банков кредит”. Впрочем, не мисля, че заемът е лишен от цел, все някаква цел той има, иначе може да се мисли за нищожност, по важни за разграничаването са формата и лихвата.

ІІ. Svettoslav
Не мисля, че поначало се налага ревизиране на закона и приетото в теорията. (Така е и в новия проект на МП за ОбЧ на НК.)

(2) Деянието е умишлено, когато
1. интелектуален момент: деецът е
1.1. съзнавал общественоопасния му характер,
1.2. предвиждал е неговите общественоопасни последици
2. волеви момент: и е
2.1. пряк: искал или
2.1. косвен: допускал (=не му е пукало дали ще) настъпването на тези последици.
(3) Деянието е непредпазливо, когато деецът
1. небрежно:
1.1. отрицателен момент: не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но
1.2. положителен момент: е бил длъжен и е могъл да ги предвиди,
2. самонадеяно: или когато е
2.1. интелектуален момент: предвиждал настъпването на тези последици,
2.1. волеви момент: но е мислил да ги предотврати.

Това е елемент от законоустановеността на престъплението и не е особено дискусионно. Резултат е от възприетата в България (социалистическа) доктрина за престъплението (не наказваме нито само помисли, нито само обективно вредни (случайни) деяния). Целта на НП е да образува задръжки у гражданите, респ. да ги принуди да не правят това, което знаят, че е вредно за другите или за държавния строй (и т.н. – чл. 10).

Умисълът включва ПРЕДСТАВИ за
(а) обективните признаци
- деянието и условията
- причинния процес
- последиците
(б) общественоопасния характер като неюридическо качество
- на деянието
- на последиците
Грешката, случайното деяние и неправомерната заповед не изчерпват случаите на липса на субективна страна.
Грешката може да бъде два вида:
(а) относно наличието на обективните признаци – уредена в чл. 14. (За да има деяние, субектът трябва да съзнава какво прави, да съзнава елементите на ФС. Според чл. 14 незнанието изключва умисъла, но според мен липсва част от деянието: не може да формираш психическо отношение към нещо, което не знаеш. Волевият момент е последица от наличието на представи.)
(б) относно общественоопасния характер. Частен нейн случай е противоправната заповед, както и грешката относно наличието на неизбежна отбрана, крайна необходимост.
Въпросът е на „ориентираност” на гражданите, на „очевидност”, както гласи чл. 16 – съмнението не обосновава вина. Преценката трябва да е както спрямо всеки разумен човек, така и спрямо индивидуалността на изпълнителя – по-прост, по-опитен или по-интелигентен.

Не мисля, че опростяването от Амило13 до „лошо” като морална категория е особено погрешно. Има разлика между „лошо, зло, грях, нередно” и „харесвано” – Вие го интерпретирате по втория начин, а Амило13 е вложил първия.
Друг е въпросът, че в практиката де факто има презумпция за вина. И че за вина в сравнителноправен аспект има 2 понятия.
Въпросът за крайна необходимост за кого го поставяте? За заемодателя? А от гражданскоправна гледна точка – няма деликт, договорът е евентуално унищожаем (вж. по-горе).

ІІІ. Няколко бележки към цялата тема
Изложеното по-горе аргументира основно защо не е налице алт. 1 от чл. 252 НК (банкови сделки).
Деянието не е съставомерно, защото сделката не е банкова (не е в ТЗ; или не е осъществявана от банка – аз), не се изисква разрешение и няма обществена опасност, тъй като дейността не е банкова – не застрашава публично набран ресурс.
Аргументът, че се нарушавал банковият монопол, не издържа, ако под монопол се разбира
(а) забрана да се дават кредити срещу публичен ресурс – защото ресурсът в случая не е публичен, а ако се разбира,
(б) че в сферата на кредитирането не трябва да има конкуренция – защото подобна забрана не би била правомерна, респ. нарушаването й не би било общественоопасно, (б1) тъй като между банките има конкуренция и не може за същото позволено деяние без някаква причина дискриминативно да се налага наказание (чл. 6, прембюл КРБ) и (б2) конкуренцията е общественополезна и изискуема от закона (чл. 19 КРБ).

Малко по-друго е положението относно алт. 3 (финансови сделки).
Какво са финансовите сделки, се попита по-горе. Според мен това са, на първо място, сделките, извършвани от финансови институции. Те са посочени в чл. 3 ЗКИ чрез препращане към някои от неизключително от банки осъществяваните дейности. На второ място, „финансов” като понятие идва от евро-правото; знаете, българските финансовоправници отричат каквито и да е финанси извън публичния сектор. Значи финансови са сделките, които попадат в контекста на финансовия надзор (БНБ + КФН): осигуровки, застраховки, инвестиции. Текстът на чл. 252 („и други”) също навежда в тази посока. (Не съм чел литература по въпроса.)
ЗКИ отделно от „финансова институция” и по-късно въведе понятието за „заложна къща”. Но явно те влизат в определението.
Лицето, което иска да се занимава основно с отпускане на заеми и други финансови сделки, трябва да се регистрира (чл. 3 ал. І и ІІ). За да бъде вписано, то трябва да бъде регистрирано като търговско дружество (чл. За ал. І). Т.е. физическо лице не може да се впише като финансова институция. Това може да се тълкува по два начина:
(а) физическите лица не са финансови институции или са финансови институции, които не подлежат на вписване; няма забрана те да осъществяват финансови сделки по занятие без регистрация, т.е. дейността им е правомерна. Тъй като има съмнение, би трябвало да се избере това, по-благоприятно за обвиняемия тълкуване.
(б) физическите лица не могат да извършват финансови сделки. Това е по-вероятно вложения в закона смисъл, още повече че по отношение на банковите сделки безпорно се имат предвид и физически лица, макар че банките са само АД; нормата инак би била безсмислена, тъй като не сочи „служител”, а ЮЛ не може да е субект на престъпление. Дори да се приеме това тълкуване,
- отсъства елементът „разрешение”, тъй като режимът е регистрационен; приема се, че НК има предвид разрешение ИАА, а не разрешаваща законова норма (така и Портокал), тъй като по отношение на тези типове сделки режимът исторически е бил с индивидуално разрешение; няма такива общо-разрешаващи норми; гражданите имат обща дееспособност и оправомощаваща законова норма поначало не е необходима, в този смисъл са и режимите по ЗОАРАКСД;
- в зависимост от случая, може да не е налице нужната честота на извършване. НК изисква сделките да са извършени по занятие. ЗКИ изисква регистрация, само ако дейността е основна. („По занятие” не трябва да се отъждествява със „системно”. Дори и да се, извършването повече от 3 пъти не е „основна дейност”. В този смисъл частично се отмятам от казаното по-горе от мен, папагалствайки цитираната практика.)
Т.е. нарушението не е престъпление.

Необходимо е уточняване на НК относно сделките (по-добре: да е "дейност на банка"), типа на разрешението (административно), субекта (и като служител от чуждо име); а в ЗКИ – на допустимостта ФЛ да е ФИ. Едва ли може да очакваме подобно в настоящия етап на развитие на държавата ни.

Променено 2011-01-27: бях разместил съзнаваната и несъзнаваната непредпазливост.

[shiptar]

Georgiev, какво искате да кажете? Да не би заемът вече да е престъпление?

...с лихва (без нужното разрешение, за извършване на такава дейност) - да!
...а, ако имаш нужното разрешение, но лихвата е "прекомерна" (както казваш) - ще имаш сериозни проблеми!

Георгиев, може би Ви убягва елемента от състава на чл.255 НК "по занятие". Ако си отговорите на въпроса какво означава това, сигурно ще раберете, че само по себе си отпускането на заем с лихва не означава извършване на престъпление. Още повече, че уговарянето на такава е напълно допустимо и няма норма от ГП, която да я забранява.
Що се отнася до прекомерната лихва, не виждам как тя влече наказателноправни последици за заемодателя. Въпросът за прекомерността е изцяло гражданскоправен и то много сложен за доказване с оглед чл.9 от ЗЗД.

[svettoslav]

Здрасти колега,прочетох становището Ви.Доста интересна тема.Сигурно доста още може да се дискутира.

Не мисля, че поначало се налага ревизиране на закона и приетото в теорията. (Така е и в новия проект на МП за ОбЧ на НК.)

НК написа:(2) Деянието е умишлено, когато
1. интелектуален момент: деецът е
1.1. съзнавал общественоопасния му характер,
1.2. предвиждал е неговите общественоопасни последици
2. волеви момент: и е
2.1. пряк: искал или
2.1. косвен: допускал (=не му е пукало дали ще) настъпването на тези последици.
(3) Деянието е непредпазливо, когато деецът
1. самонадеяно:
1.1. отрицателен момент: не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но
1.2. положителен момент: е бил длъжен и е могъл да ги предвиди,
2. небрежно: или когато е
2.1. интелектуален момент: предвиждал настъпването на тези последици,
2.1. волеви момент: но е мислил да ги предотврати.

Това е елемент от законоустановеността на престъплението и не е особено дискусионно. Резултат е от възприетата в България (социалистическа) доктрина за престъплението (не наказваме нито само помисли, нито само обективно вредни (случайни) деяния). Целта на НП е да образува задръжки у гражданите, респ. да ги принуди да не правят това, което знаят, че е вредно за другите или за държавния строй (и т.н. – чл. 10).

Ненов, един от авторите на кодекса, с други думи написа:Умисълът включва ПРЕДСТАВИ за
(а) обективните признаци
- деянието и условията
- причинния процес
- последиците
(б) общественоопасния характер като неюридическо качество
- на деянието
- на последиците
Грешката, случайното деяние и неправомерната заповед не изчерпват случаите на липса на субективна страна.
Грешката може да бъде два вида:
(а) относно наличието на обективните признаци – уредена в чл. 14. (За да има деяние, субектът трябва да съзнава какво прави, да съзнава елементите на ФС. Според чл. 14 незнанието изключва умисъла, но според мен липсва част от деянието: не може да формираш психическо отношение към нещо, което не знаеш. Волевият момент е последица от наличието на представи.)
(б) относно общественоопасния характер. Частен нейн случай е противоправната заповед, както и грешката относно наличието на неизбежна отбрана, крайна необходимост.
Въпросът е на „ориентираност” на гражданите, на „очевидност”, както гласи чл. 16 – съмнението не обосновава вина. Преценката трябва да е както спрямо всеки разумен човек, така и спрямо индивидуалността на изпълнителя – по-прост, по-опитен или по-интелигентен.


Не мисля, че опростяването от Амило13 до „лошо” като морална категория е особено погрешно. Има разлика между „лошо, зло, грях, нередно” и „харесвано” – Вие го интерпретирате по втория начин, а Амило13 е вложил първия.
Друг е въпросът, че в практиката де факто има презумпция за вина. И че за вина в сравнителноправен аспект има 2 понятия.

Колегата Амило говори за обществена опасност.И когато деецът не знаел,че поведението му е "лошо".Хубаво.Само че не е много хубаво,защото дори и да не знае,пак носи наказателна отговорност.Изключение са някои случаи естествено,вкл. и този при наличие на грешка относно обществената опасност на деянието.
За какво иде реч. Иде за това,че при наличие на съзнание за признаците на 252 НК(най-важното-знае,че няма разрешение,което,нека приемем тълкуваното от Вас като ИИА,в тесен смисъл разрешение,а не просто наличие на "право" да упражнява дейността; не просто регистрация,което не е толкова важно в разглежданата страна на нещата).
Държавата в дадент момент е сметнала,че токова едно поведение,е толкова опасно за членовете на обществото,че го е криминализирала.Колегата Амило с основание разграничава "съзнанието за наказателна противоправност"(че е престъпление) с представите за непозволеното,нередното,лошото.
Вярно и Вие отбелязвате,че тези неща са различни от това,четова поведение му харесва.Много правилно.Съвсем различно е да вършиш "лоши работи",а,от друга страна,да ти харесват тези неща,които те самите създават(последици да ги наречем условно).
Държавата понякога греши.Тя смята,че едно общ. опасно деяние е толкова опасно,че трябва да се запрети под страх от наказателна отговорност.То самото може дори да не е изобщо никак опасно.Има такива случаи.И обратно,може да е опасно в такава степен,че да следва да е престъпно,но все още не е,а може и никога да не стана.Защо казвам това?Казвам го за да стане ясно,че може изобщо да нямаме такава,а да имаме наказание за престъпление..В такъв случай за какво нейно осъзнаване говорим?Общ.опасно ли е журналиста да снима тайно в нарушение на 339а НК.(другата тема )? Държавата е сметнала погрешно,че е.Какво е това "незаконно престъпление" без общ. опасност,щом последната е негово основно качество? Но тава са изключения все пак.
Нека видим 252 НК.Знае,че няма разрешение,извършва "финансова сделка",чието съдържание се изяснява от специалния закон,към който щем-нещем отиваме,тъй като 252 е бланкетна по отношение съдържанието на понятията,по които дискутирате задълбочено с колегите.
Наказателно отговорност се носи,заради осъзнатото опасно поведение,както се отбеляза.Какво ни интересува нас въпроса защо до инкриминирането на 252 това поведение не е било престъпно?Интересува ни положението след това. Лихварят не знаел,че върши "лошо" нещо,макар и по това време деянието да е било вече престъпление(при това години наред,което всъщност няма значение),"когато обаче нямало шум по въпроса,преди 2-3 години",казва уважаемия колега "Амило". Хубаво.Всъщност никак не е хубаво,защото отговорността по 252 се ангажира при осъзнати признаци.Какво значи "незнаел,че е лошо(общ. пасно),при наличие на осъзнати признаци"?
Това значиуче действително може да е налице грешка поради несъзнаване на обеществената опасност на деянието,но САМО ТОГАВА,КОГАТО ДЕЕЦЪТ ИМА ПРОТИВНИ НА ПРЕДВИДЕНИТЕ ОТ СЪСТАВА ПРИЗНАЦИ,ВКЛЮЧИТЕЛНО И ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ".
На книжовен български език това означава,че грешката в наличието на общ. опасност на деянието се наблюдава принципно при същите условия,при които се наблюдава и тази по чл.14 НК.
Два-три примера набързо за де разясни мъглата,ако има такава.
Ще е налице грешка в общ. опасност по 252 НК и изключване на умисъл за това престъпление,ако например деецът идва като бежанец от Тунис и почва да дава заеми,осъществявайки дейност по 252 НК,без да знае,че тук такава е забранена с наказателен дори запрет.Тук е налице грешка,защото той си мисли противното,а именно-смятя че "в България е позволено да се върши по този начин.В Тунис е така,откъде да знам,че тук това е забранено.При това с наказание застрашено,санкционируемо." Същото е и при адм. наказание,ако това поведение не беше престъпно когато Хасан в България.Той не може да бъде санкциониран от държавата дори и с АНО,защото там важат същите правила за вината.С уговорката,че може да бъде ангажиран при непредпазливост.
Какво е различното с нашия герой-лихварят?ТНой няма противните представи на чужденеца. Той никога не е имал разрешение което се изисква по закон,макар и да знае,че трябда да го има..
При грешката във фактите по чл.14 -зъ сравнение. Имаме ли такава,ако педофилът не знае,че няма 14 г.? Имаме ако си мисли противното!Тогава само е налице незнание(на елемент от състава).Не може да мине "ама аз не знаех". Ще има ли грешка по чл.14 ако не знае,че срокът му за притежание на оръжие е изтекъл?Ще има,защото има противните представи-мисли си че има годно разрешително;Не е налице "предателство","измяна" и т.н. щом не знае,че сведенията са свързани със сигурността.(А какво ще стане ако в последния случай,макар и да съзнава признаците,"си мисли,че деянието му не е "лошо"?)
Ще стане същото,което и с лихваря,който макар да съзнава състава,"си бил мислил,че не общ. опасно".На какво основание си мислил? Че тогава не е имало "шум"? "Шум" не изключва съзнанието за общ.опасност на деянието.
Определени неща го изключват-мисълта,че като дава сведенията всъщност спасява България от врага-(крайна необходимост)-при нашия човек "предател"..
Питам,какво е тази непредпазливост,която щеше да е налице,при положение че 252 е наказуемо при небрежност?Той съзнава нередността на поведението си,съзнава неразрешеност и какво сие мислил тогава? Че не било лошо?
Стига бе!Още малко ще разбере,че едори престъпно,но пак ще си мисли,че е"редно".Така сметнал!Какво от това,че законодателят смята друго.Той ев "грешка".Мислил си че не е О.опасно.Няма такава мисъл.
Така сигурно си мисли и онзи,според когото,макар и да знае,че няма разрешение(подобно на нашия герой по 252),изискуемо на съгл. 339 НК,си държи пушката у тях."Няма лошо".Може би щото преди 3-4 години нямало много "шум по въпроса".
Ако обаче подобно на тунизиеца идва от чужбина,където е позволено(следователно необщ.опасно) да се носи оръжие без разрешение-грешка в обществената опасност.Няма такава според него,защото си висли противното на 339 НК.Мисли си,че в РБ може да се носи свободно оръжие без разрешение;мислил си че в РБ може да си изоставиш детето без надзор 2-3 дни,тъй като в Алжир може-Мислил си,че може да прибереш дете при себе си за една седмица,там може,тук е престъпление.Макар ида не е налице незнание на елемент от състава по см. на 14 НК,налице е грешка в общ опасност,изключваща умисъл.Защото има съзнание за "позволеност на поведението". Това е по-точното определение,не толкова "лошо","нередно".Повече се объркват нещата така като че ли.
Деяние обществено опасно не може да бъде [b]позволено в никой случай.[/b]Така когато си обясняваме защо е престъпление това нещо по 252,ще е ясно,че е такова,защото е непозволено от правила за поведение някакви.Толкова е нередно да се върши,че чак наказание с присъда следва да се наложи.Толкова много е опасно за хората.
Не е възможно да съзнаваш,че нещо не ти е позволено(а това е така щом знаеш признаците на 252,339 и още стотици),а да си мислиш че е "редно","положително", "обикновена търговска дейност".
Каква е тази "обикновена търговска дейност" "без разрешение,което се изисква по закон"? Не е обикновена,а е престъпна.Каквато е и онази,където длъжника не заявил в 15-дневен срок дадени обстоятелства пред съда.

Обеществената опасност идва от непозволеност.Така непозволеност на поведение,която е визирана в чл.10 НК,както се посочи.А оттам-в особената част.
Ако окачествяваш нередното като редно,позволено,това не изключва умисъл,освен в изрично предвидените случаи(чл.13,чл.12).Просто състава на 252 е такъв,че не можеда е налице е грешка в общ.опасност,а само при незнание на елемент(пр.мисли си,че сделката не банкова,т.к.чел стария ЗБ и тълкувал и пресмятал и умувал и си казал ",а ми може,тя не е банкова"; или пък си мислил,че има разрешение,а пък няма,защото органът не бил компетентен или пък го излъгал блат му,че го е получил и.т.н. и т. н.
При други обаче,както е ясно и такава грешка може,щом си мислиш,че е "позволено".Преплитат се нещата със знанието за престъплението ш няма как да не е така,защото все пак второто е резултат на осъзнатата от държавата обществена опасност,което налага създаване на престъпление.Все пак,както се посочи,има разлика.
чл.193 за финал-продаването на алкохол на 16 годишен в Зимбабве е позволено.Идва тук Шака-Зулу и продава две три от техните ракии на двама 17-годишни.Съзнава фактите на 193,ал.2 НК,но си мисли,че деянието му не е общественоопасно,защото си мисли противното,че му е позволено,както в племето Зулу.Налице е непредпазливост,но не се носи отговорност по 193 с такава вина.Ако обаче онзи се напие при него-по ал.1,макар и в Зимбабве да се пие с децата и детето,падне наулицата,спънало се ,удари се и стане увреждане-вина за телесна повреда,произтичаща от непредпазливостта.Но ще е невинен по 193,тъй като има грешка в обществената опасност.

[kontrol]

Може би друг път, като имам време, ще отговоря по-подробно на това дълго и почтено писание, а може би няма - защото въпросът за представите за ООп е общ, не само към 252.
Възможни са, разбира се, различни хипотези. Една от тях е: грешка в правото, сама по себе си ирелевантна, довела до грешка в обществената опасност. Прост бил човекът, не е знаел, че за да сключва заем, му трябва разрешение, не му се виждало логично (то и не е от об.стр., де). Принуда не е упражнявал, лихвите били поносими. Затова и си мислел, че не накърнява ничии права, като сключвал заемите. (Длъжен ли е бил да се поинтересува каква е правната уредба при масови сделки е въпрос до небрежността.)
Естествено, ако е знаел, че законът/ властта изисква разрешение (което не е така от об.стр.), няма как да мисли, че противоправното е редно. В тази друга хипотеза наистина не може да липсват представи за ООп.
Що се касае до обективната обществена опасност, нея я измерваме спрямо "обикновените случаи", които законодателят е искал да вложи в разпоредбата - арг. 93 т. 9. Самият той е разчитал, че при "формално осъществяване на състава" отговорност не ще бъде ангажирана - арг. 9 ІІ. По-ниска е ООп на административните нарушения и т.н.

[svettoslav]

Само едно уточнение,че по-горе съм ги пооплел леко на едно-две места.

При 252 не е възможна грешка в общ. опасност.Само във факт. обстоятелства(макар и да се приема теоретично че грешката в ОО се вписва в чл.14).
В твоя пример с "простия човек" е налице точно такава,не и в общ. опасност.Той не знае елемент от състава-че му е нужно разрешение.
В някои състави като този(които изобщо не са малко-пр.чл.чл.339,234,234а,233,279,280,277а,237(относно притежаването на ловен билет и мн.др.),където се поставят изисвания за наличие на "право" за нещо("разрешение","надлежно разрешение","съответно разрешение"..),осъзнаването на липсата му,както посочвате и вие,ТОЕСТ ОСЪЗНАВАНЕТО НА ПРИЗНАЦИТЕ НА СЪСТАВА,НЕ МОЖЕ ДА ДОВЕДЕ ДО ЛИПСА НА ПРЕДСТАВИ ОТНОСНО ОБЩ ОПАСНОСТ(тоест грешка в общ. опасност).Защото това означава осъзната противоправност все пак. Такава грешка в такива случаи не е възможна.

Относно "грешката в правото". Тя си е в чл.14.Тези разнообразни правни въпроси,части от състава,се числят към "фактическите обстоятелства"(разрешението,правото,регистрирането и т.н.).

И най-накрая май ще се окаже,че грешка в общ. опасност ще е възможна само доколкото не може да има такава относно "фактическите обстоятелства".Защото първата като че ли означава "мисъл за позволеност на поведението при наличие на осъзнати признаци на състава"(доколкото осъзнаването естествено не сочи на някаква потивоправност(чл.252,339,239 и мн. др.).